Закъснели откровения на Иво Андонов - художествен разказ на Зарина Кавазова.

За Иво Андонов или самотата да си на върха.

Мястото на срещата ми с един от динозаврите на българския подземен свят, както се казва в легендите за мафиотите, до последно ми беше неизвестно. Съобщи ми се чрез съобщение.   Отидох в уреченото време в едно нашумяло столично нощно заведение. Беше празно и излъскано до блясък. Един едър мъж на средна възраст ме чакаше да ме съпроводи до човека, с който имах среща.

Иво Андонов. Тръпки да те побият от това име. Едно момче, намерено и обучено от тогавашен бос на мафията, издигнало се до най-горното стъпало на този коварен и кървав свят.

Въпреки че сега господин Андонов беше на преклонна възраст, усещах как ми се свива стомаха от вълнение. А това одавна не ми се беше случвало в кариерата ми на журналист.

Мъжът не се изправи щом влязох в един офис под самото заведение, но ме погледна с дълбокия си поглед и аз разбрах, че и това е чест.

Оставиха ни сами.

Поговорихме си малко за това как ще протече самото интервю и започнахме:

Господин Андонов, защо се съгласихте на това интервю?

Не малко хора са ме канели да дам интервю, но никой не го е правил в точния момент. Сметнах, че времето за това е настъпило.

Знаете, че нашето списание е биографично, затова ще ви върна назад във времето, когато сте бил 30-годишен. Къде започна всичко?

Моята кариера, ако мога така да се изразя, започна в тогавашно нощно заведение. Казваше се „Планет”. Бях изправен пред Джаро, вярвам, че знаете кой е той. Ей точно тук бях изправен, на две три крачки зад вас. Сега е краят, а ние се намираме точно където беше началото.

Близо след половин век, но мислейки за това, бихте ли го направили отново?

Дали бих се замесил ли? Не. Там, където прекарах живота си, нищо човешко не вирее. Сам си като куче. Опасно бе да обичаш някого. Все едно да го поръчаш – първият, когото ще убият преди да стигнат до теб е този, когото обичаш, защото знаят, че ще те заболи най-много. Нямаш и приятели. Или поне в последствие разбираш това. Когато животът ти е заложен, не мислиш дали ще стреляш по приятел, а как да спасиш собствения си задник. Нямаш право да обичаш. Имаш пари, а в повечето случаи не доживяваш, за да им се порадваш. Така че моят отговор е категорично не. Аз съм на 82 години. От 20 не съм в този бизнес, а още страдам заради него.

Наясно сте, че вие сте един от зверовете на държавата. Има какви ли не легенди за вас и кръвта, пропита в името ви. Това виждат хората когато видят Иво Андонов. А какво виждате вие?

Самота. Аз съм един човек, прекарал живота си в една пуста, бяла, вътрешна самота, вътрешна тишина, контрастна на света отвън.

Какво мислите за мафията днес? Въпреки че вече не сте в тези среди, все още, предполагам, имате контакти и следите нещата.

Мафията никога няма да се промени. Тя си е все същата, просто имената са други. Нали сте чели онази стара книга „За мафията, която си има собствена държава”. Не мога да измисля по-добро заглавие за положението, което цари.

Какво мислите за политическото положение на страната ни?

Това ми е много болна тема. България е в политическа криза от много дълго време. Просто сега и народа го вижда, защото народа не е едно стадо, както си мислеха всички политици. То тяхното беше до някъде!

Защо не сте влязъл в политиката?

Защо си мислите, че не съм? Едно време правех големи манипулации. Едните имаха пари и ставаха политици. Аз имах пари и си купувах политици.

Споменахте обич. Защо никога не сте се женил? Имате един син, но никъде не намерих информация за майка му.

Ако мога да се изкажа малко по-романтично – аз съм женен. Това лято се навършиха точно 50 години от как се обвързах. Бях на 32 когато я срещнах.  Но ако трябва да съм реалист – нямам истински брак. Обвързването е в сърцето. Синът ми е и мой съдружник, за което съм много горд. И двамата поддържаме взаимно любовта си към майка му.

Можете ли да разкажете нещо повече?

Мога. Как да не мога... но сърцето ми кърви. Когато трябваше да мълча и да я крия, аз я показвах, защото се гордеех. Сега ли да мълча, когато я няма?  Срещнах я тук в бара. Тогавашния „Планет”.  тъкмо го бях отмъкнал от Джаро. Една висока беше, тиха. Все замислена. Дизайнерка. По онова време това беше много екзотично. Влюбих се за три дни. Толкова бързо. Тъкмо майка ми си беше отишла и бях озверял. Тогава се проля най-много кръв. Но тя ме направи спокоен. Спомням си, едина вечер я измъкнах от хотела и и се качихме на хълма. Посочих и града и казах, че всичко, което вижда с красивите си очи, е мое. Така си и беше. Но тя застана с гръб към София, доближи лицето си и ме погледна в очите, казвайки „Няма никакво значение кое е твое, защото красивите ми очи виждат душата ти, а не какво държиш в ръце”. Мисля, че тогава започнах да губя интерес към мафията. Водех двоен живот – бях човек, когато бях с нея, и животно през другото време. Толкова умна жена... Винаги губех в споровете си с нея и не защото аз бях глупав, а защото се учех да виждам през нейните очи. И всичко ми харесваше, погледнато от там. Тя ме научи да обичам малките неща, които иначе тъпчех. Напълно бях приел, че аз душа нямам. Но тя я намери и я обикна. Накара ме и аз да я обикна и да я пазя.

Защо не се отказахте от мафията тогава?

Защото аз бях мафията. Дори след войната през 2012 когато останахме трима-четирима души, аз пак бях онзи, към когото се обръщаха. Не можех да се махна. Бях опората на този свят. Единственият свят, който познавах.

Края на 2012 почти не ви убиха. Как се отрази това на живота ви?

Ще излъжа ако кажа, че това е преобърнало живота ми. Смъртта не е същата там долу. Смъртта е част от нещата. Предполагам не сте убивал човек, затова няма да ме разберете...

Кое ви липсва най-много от онова време?

Братята. Куката, Косъма... Какви времена изкарахме заедно с тях. Много често се хващам да си мисля какво би казал Куката в този или онзи момент. И все е нещо, което би ме разсмяло. Жалко, че никога не му се усмихнах поне. Този човек всичко даде за мен. Здравко пък ми беше като дете. Вярно, че го биех много, по един или друг начин, но го пазех. Мой човек го уби. После Куката уби него. Има една тръпка от цялата тази история. И тя те държи физически неуморим. Можех да стоя по няколко дни без да спя. Като постоянен приток на адреналин. Имаше си и плюсовете този луд свят...

Ами жена ви и синът ви? Те какво мислеха за това, с което се занимавате?

Нея я пазех от тези неща. Спестявах й подробностите. Гледаше новините, влачеха я по съдилищата, но като цяло беше далече от тази моя страна. Не знам. Вътрешно тя сама се е настроила за това. Коментирали сме това с което се занимавам, но до там. Тя не се е бъркала. Синът ми беше много малък по времето на разгара ми. Когато убиха майка му той беше на 8 години. Пратих го да учи в чужбина, за да е далече от всичко. Най-вече от мен.

Какво е да си баща едновременно и на мафията и на едно беззащитно дете?

Аз не съм баща на мафията. Само временно бях нейният стълб. Но когато се роди синът ми, се почувствах като скала. Никой не можеше да ме бутне. Имах чувството, че ако стрелят по мен няма да ме съборят. Такава любов не бях изпитвал. И към жена ми и към него. Аз бях техния щит, но само защото те бяха моя. За тях правех всичко. За тях съществувах. Тогава само Куката ме разбираше. И той беше баща. Очите ми се пълнят със сълзи като си спомня.

С какво се занимавате сега?

Управлявам законен бизнес. Или поне помагам в управлението. Вече синът ми е поел нещата, защото започвам да изкуфявам. Купил съм си една вила близо до София и си живея там най-вече. Тихо ми е, спокойно ми е. И града ми е близо ако ми потрябва. Сам съм, но аз само това знам - да бъда сам. Един меланхоличен съм станал. Ако Иво от преди ме види сега, ще ми пръсне черепа само защото ще съм му лигав и ще го дразня. Но какво да правя... На 82 години започваш да мислиш като стар роман. Започваш да правиш равносметките за живота си, защото усещаш, че остатъка от него е само чакане за края му.

И в крайна сметка кой е Иво Андонов?

Иво Андонов е един мъж, забил знаме на върха на планината. После скочил. Летял ли, падал ли...  не се знае, защото още малко има до земята. Убивал, обичал... Не останаха живи, за да кажат какъв е бил Иво, но аз мога да кажа, че обичах и мразех много силно и го изразявах още по-силно. Сега Иво Андонов е един споменик за времена, когато изпитото уиски беше равно на пролятата кръв. Можете да го видите в очите ми. Само те останаха същите...

Благодаря на автора на статията Зарина Кавазова!



Станете автор в блога на "Под прикритие": ако и Вие желаете може да напишете кратка статия за любимия си герой от сериала, а ние ще я публикуваме тук в блога на "Под прикритие". Може да изберете всеки един, без изключения, но задължително участвали в сериала - от Чолето, Гелето, Гущера, Елица Владева, Мето до Джаро, Куката, Иво, Мартин, близнаците, Попов и много други. Моля изпращайте вашите статии на съобщение в нашата фейсбук страница - Под прикритие Сезон 4  или на имейл - podprikritie3@gmail.com . Моля да бъдат на кирилица ( желателно без правописни грешки :) ) и по възможност поне 10 изречения без да са копирани отнякъде с ваши думи. В блога ще поставим линк към ваш профил или страница. Ако имате други въпроси, ще се постараем да отговорим.